Дъждовни Розенцвайг-щини

„Няма нищо по-хубаво от лошото време” – и какво му е лошото, на лошото време? Едно такова лошо време, в което да се тестваме.
Вали или не вали. Жега е или е студено. Във всички случаи, все нещо ни пречи, все не ни харесва. Не забелязваме хубавото в лошото. Излиза, че не ни е нужна причина, за да си измислим такава. А после, времето да е виновно, че гледаме лошо. Е, има и такива, за които лошото време е подходящото, за неща, за които не намират време при други обстоятелства.
Първата асоциация за лошо време, предполагам за мнозинството, е проливен, студен дъжд, който те принуждава да се пазиш от локвите и който бърза да те прибере някъде, в затворено пространство. Кое е лошото тук? Никой не обича някой, нещо да му налага. Ако реши сам да се скрие, това е друго нещо, това е личен избор. Но някакъв си дъжд да му определя движението в пространството, да го фрустрира, моля, моля. Без такива, тръгва с чадър. Несъобразителен шофьор, обаче, минава край него с висока скорост и го залива цунами от поредната кална локва. Ами сега, нали отива на важна среща, която не търпи отлагане? И се вкисва, а това прави времето лошо, разбира се. И после цялото му движение в пространството се оказва безсмислено и неползотворно, само заради някакъв си дъжд.
Как външните фактори ни влияят и как определят посоката на действията ни?
Някои размахват пръст заплашително, към същите тези външни и независещи от него самия, фактори (агресия). Други успяват да се въздържат от външна реакция към конкретната ситуация, но вътрешното й отражение ги хваща в примката си и това рефлектира върху отношението към тях самите, а неминуемо и към останалите (самообвинение). Третият вид просто игнорират ситуацията. А четвъртият я решават, в полза на себе си.

А след дъжда … може да се появи и дъга, като днешната :), заради която си струва да го има. И защото наличието му ни кара да се вгледаме в хубавото, това което е пред очите ни. Днес и сега.