Моята голяма (малка) мечта

Знам, че за някой моята мечта би изглеждала съвсем реална и постижима. За други това ще прозвучи като семпло желание. Но тя е такава. И е мечта, защото имам само части от пъзела й. Половината. Но имам най-важната част: имам цел – да го наредя, до края на дните си.
А ето я и нея, моята голяма, малка мечта, която удовлетворява всичките ми пет потребности:
Живея в кипра, еднофамилна къща, с голяма лятна веранда и голям двор, покрит с райграс. Къщата има достатъчно стаи за всеки. Обзаведена е уютно, непретенциозно, но удобно. В дворът имам кътчета за цветя и зеленчукова леха, където отглеждам качествена храна за семейството си. Там, в дворът (който е много голям) има пристройка, която е моят офис – кабинетът ми, в който помагам на объркани и нещастни хора и зала за игра, в която децата, за които ще се грижа почасово (докато майките им са заети), ще се чувстват добре. Любимият ми мъж, ще се прибира вечер, посрещнат от тичащи деца и първото нещо, което ще иска да докосне, ще са моите устни. Вечеряме шумно на верандата, смеем се, споделяме хубавите неща от деня си. После се оттегляме в стаята за отдих, където заедно играем на някаква игра, гледаме филм, който всички харесваме. По-късно, след чаша червено вино, споделяме кое ни е наранило, какво ни притеснява. Намираме начин да си помогнем, да се обединим, да сме силни заедно. Подкрепяме се във всичко. Доверието е ключът към хармонията ни. Уважението също.
Както виждате тук няма звезди, идилия, „обичам те” и други празнословия, на които съм се наслушала, но които умишлено съм игнорирала от Голямата ми мечта. Те се подразбират, дори неизказани. Те са фундамент. Ако няма обич, нищо от тази мечта не би се случило.
И понеже не вярвам в перфектните неща, сега ще ги пообъркам малко, за да заприличат повече на истинския живот. За да доближа мечтата си до реалното, а не до фантазия. Не винаги ще имам време да приготвям обяд за семейството си. Но винаги ще се намира компромисен вариант, засищащ всички. Понякога децата, за които се грижа, ще падат и ще си нараняват коленете. Майките им, когато ги вземат, ще са много ядосани и ще говорят всичко, което им минава през ума в този миг. Но след като размислят ден, два, пак ще оставят децата си при мен, защото ще са проумели, че това е нещо нормално, че така растат децата и че никой друг в този град, не би се грижил по-добре за техните съкровища, докато те са заети. Пациентите ми също ще ми създават грижи. Ще идват при мен с надеждата, с магическа пръчка да променя живота им, без те да се напъват. Ще очакват повече, за по-кратко. Когато постигнат някаква промяна, ще решават, че това се случва от само себе си или че те са главния двигател. Моята помощ няма да е призната в този момент (това е съвсем закономерно, при такъв вид пациенти). Но след като дойде моментът на осъзнаване на по-голяма част от себе си, след като започнат да се радват на все повече успехи, те ще признават пред себе си, че съм им помогнала и че без мен сега животът им щеше да е много по-лош. После ще се поздравяваме с лека усмивка, която ще говори едно: „благодаря”.
Малко по-късно, когато успея да заделям някакви средства от този си труд, ще започна строеж на малък дневен център за деца, в неравностойно положение. Той ще е подарък. Ще го завещая в „полза роду”. Ще остане дълго след мен и това ще изпълва със смисъл целият ми живот.
Такава е моята малка мечта, поднесена в съботния почивен ден.
А каква е твоята? Nezzo, Yoana, Амазонка, може би вие ще споделите? А някой може и в книга да вкара мечтите ни! :) :-*